Статии

Как ги стигнахме (и застинахме)?

Как ще ги стигнем хамериканците?

Че и задминем, кога?

Другари, уважаеми дами и господа,

направо се чудя как е възможно това?!

„Чистачките“, 1989 г.

Текст: Тодор Колев.

Музика: Джон Ленън и Пол Макартни

Годината е ’95-а или ’96-а. Късна вечер, разгара на лятото. Оживен жилищен квартал, двустаен апартамент в панелка на голям областен град. На терасата се пържат картофи.

Седя в кухнята и гледам телевизия с лека умора от жегата и игрите. Баба, лека ѝ пръст, шета из къщи по яркочервен пеньоар. Дядо, лека му пръст, върти волана на тира някъде из Европа. Спокойният край на един обикновен ваканционен ден от моето детство. И един от малкото ми ясни спомени от онова време.

Новинарската емисия свършва и добре запомнена мелодия рязко ме изкарва от унеса с приповдигнат саксофон в до мажор. Баба влетява в кухнята с усмивка на уста и припряното „А, тихо сега, започва!“, сякаш изобщо съм издал някакъв звук. И следващите почти шейсет минути преминават без никакъв диалог помежду ни, докато аз се опитвам да разбера на какво толкова се смее тя…

Годината е 1994, преходът наближава своя апогей. Т.нар. „силови групировки“ чувствително набират сила на фона на „Обичам те, мила, с бели маратонки“. Приблизително 200 дни след въвеждането на данък добавена стойност, 100 дни след като националният отбор по футбол се класира на четвърто място в света и 50 дни след сформирането на служебното правителство на Ренета Инджова, т.е. на 28 октомври, започва първото българско talk show, култовото предаване „Как ще ги стигнем… (американците)? С Тодор Колев.“

Без да отричам цялостния принос на артиста към театъра, киното или пък дори музиката, за деветнайсетте години между началото на „Как ще ги стигнем…?“ и смъртта на Тодор Колев, а и след това, предаването остава основното, с което той е достигнал до възможно най-широки кръгове от българското население. Докато не всеки може да отиде, да речем, в столичния театър „Сълза и смях“, или пък въобще има възможност да си позволи билет за театър (и със сигурност не го прави всяка седмица), то почти всички имаха и имат телевизори в домовете си. А в онова време на интензивни трансформации достъпът до каквато и да е културна продукция за много хора се изчерпваше именно до програмите на националната телевизия. Така „Как ще ги стигнем?“ се нарежда редом до други заглавия, запечатали се в паметта, като „Всяка неделя“, „Какафония“, „Ку-ку“ и „Каналето“. Отпечатъкът му е толкова по-разбираем от сегашна гледна точка, имайки предвид (все пак неосъщественото) желание на Програмния съвет на БНТ от началото на януари 2001 г. да върне Тодор Колев на екрана, за да бъде конкуренция на набиращия популярност по bTV Слави Трифонов. [1]

Предаването, а и неговият водещ и идеолог като важна фигура на българската култура, може отдавна вече да ги няма сред живите, но патосът на въпроса „Как ще ги стигнем?“ остава в отлично здраве. Просто търсене в Google разкрива десетки различни начини за довършване на изречението (освен оригиналното, т.е. „американците“) – румънците, исландците, японците, гибралтарците, швейцарците, датчаните, ирландците, казахстанците, финландците и пр. Областите, в които тепърва („ни“) предстои стигане, също са всевъзможни – съдебна реформа, пътна инфраструктура, финансова стабилност, БВП, социална политика, животновъдство и пр., и пр.

Факт е, че имах едно предаване с такова заглавие – то се казваше „Как ще ги стигнем… с Тодор Колев“. Многоточието точно това значи – че никога няма да ги стигнем.“ [2]

Повече от двайсет години след началото на предаването и почти трийсет след началото на прехода и след собственото ми рождение ми се струва, че „Как ще ги стигнем?“ вече отдавна не е въпрос, а състояние. „Състояние на стигане“, което ще разгледам в следващите редове, възползвайки се от критическата дистанция, позволена ми от възрастта и от далеч по-интересното за мен питане как всъщност ги стигнахме…

Да строим капитализма с комични средства!

Често предаването започва със скеч. В началото на епизод oт 27 март 1995 г. Тодор Колев излиза на сцената с пакет, увит в хартия, в едната ръка и лейка в другата, и казва: „Аз реших моя проблем. […] Тъй като нямам нищо, нито очаквам нещо, реших своя проблем. Обадих се на Милчо Левиев, когото бях поканил в своето шоу, тръгвайки от Америка, да ми донесе това, което нямам. И ето, уважаеми дами и господа, проблемът е решен изцяло [отваря пакета]: аз вече имам своето американско парче земя!“ [в пакета има малко квадратно парче чим, овации от публиката] След което цитира с ирония известната строфа „Земя като една човешка длан, // но по-голяма ти не си ми нужна“ на Георги Джагаров, и продължава: „И понеже по всяка вероятност след промените в закона ще бъде казано, че който не обработва земята, тя значи не е негова, аз веднага започвам да я обработвам,“ при което вади малко гребло-играчка и поливайки с лейката, разресва парчето чим.

Скечът касае промени в Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗСПЗЗ), приет от Великото народно събрание през 1991 г. редом с новата Конституция като един от първите нормативни актове на новата държавност. Законът предвижда „възстановяване“ собствеността на физическите и юридически лица и се стреми да осъществи преход към пазарни принципи в организацията на земеделието. Това, според драматичните промени, направени само година по-късно от правителството на Филип Димитров, се оказва, че означава ликвидиране на т.нар. трудово-кооперативни земеделски стопанства и земеделски кооперации (КЗС, ТКЗС, МТС, АПК и други) и „връщане на земята в реални граници“. [3]

Основното е, че в духа на действения капитализъм новото законодателство не изисква от собствениците на земята тя да бъде поддържана по какъвто и да е било начин. През 1995 г. кабинетът на Жан Виденов предлага Закон за изменение и допълнение на ЗСПЗЗ, който през март е в обсъждане и който предвижда редица текстове с опити за създаване на предимства за колективното стопанисване на земите, редом с други промени. 51 депутати от 37-то Народно събрание сезират Конституционния съд, и той обявява повечето промени за противоконституционни. [4] Изглежда, че именно в контекста на тези развития Тодор Колев изразява опасението, че предрешените „стари комунисти“ може да въведат изискване земята да се притежава само ако тя се обработва, като претекст за ново изземване на собственост от държавата.

Но от днешна гледна точка това опасение е в по-слабото си тълкуване наивно, а в по-задълбоченото – показателно. Нито тогава, нито до ден днешен в българското законодателство е въведена подобна регулация върху собствеността на земята.

Нещо повече. Изглежда, че още от 1991 г. насам България е стигнала и се придържа към своя еталон за стигане, тъй като действащото в САЩ законодателство не изисква собствениците на поземлени имоти да поддържат, обработват или извличат печалба или полза от имота си под заплаха от одържавяване. Такъв впрочем е и общият принцип, що се касае до поземлена собственост в прецедентното право.

Но опасението на предаването изглежда достатъчно сериозно, за да му посветят скеч. Не по-малко сериозно, изглежда, от опасението да не можеш да защитиш собствеността си, за каквото предупреждава скеч от 24 ноември 1997 г.: „…във връзка с така наречената „САМОзащита“ – не знам дали сте чували, че има такова нещо… „САМОзащита“ – да се защитаваш сам,“ започва драматично Тодор Колев, зачитайки изрезка от вестник. „„Ако стреляш срещу крадеца на колата си или срещу този, който граби от нивата ти, влизаш в затвора.“ Не той. Вие. […] „…жилището може да се брани и с убийство. Това не е престъпно и ако нападението не може да бъде отблъснато по друг начин“,” продължава водещият, докато чете друга изрезка „„Не може да бъде отблъснато по друг начин“, демек, с кандърма.“ Следват три комични симулации, в които, съответно, трабанта, вилата и домът със семейството на Тодор Колев биват нападнати с цел кражба от трима маскирани, той се опитва да ги разубеди чрез „кандърма“, но не успява, и в хода на всяка симулация се колебае ту да извади, ту да прибере пистолета си, докато накрая бива окраден. Развръзката е когато най-накрая законно успява да застреля похитителите на дома си.

Скечът стъпва върху Решение №19 на Конституционния съд, което по искане на 52 депутати от 38-то Народно събрание определя за противоконституционен § 1 от Закона за изменение и допълнение на Наказателния кодекс [6], регламентиращ по-широки предели на неизбежната самоотбрана. Измененията в проектозакона посочват шест хипотези при ситуации на атака на собственост – двама или повече нападатели, те да са въоръжени, да се касае до всякакъв вид недвижима собственост или превозно средство, да е извършено нощем и да не може да бъде отблъснато по друг начин (друг, т.е. различен от този, нарушаващ телесната неприкосновеност на нападателя). Накратко, решението на съда оставя възможностите за самоотбрана ограничени само до случаи, при които става дума за нападение на дома и за невъзможност за отбрана по друг начин.

Изглежда, че Тодор Колев и предаването не са били доволни от неприемането на това разширяване на свободата за охрана на собственост.

И по този въпрос от „Как ще ги стигнем?“ не са подозирали доколко още през 1997 г. сме ги стигнали.

Съединените щати са прословути със своето законодателство, касаещо притежанието и употребата на оръжие, особено от гледна точка на защитата на частна собственост. Последното и до днес предизвиква ожесточени спорове, включително отвъд пределите на Щатите, за етическите граници на притежанието и употребата на оръжие. Знаково дело обаче създава важен прецедент. Решение на Върховния съд от 26 юни 2008 г. смекчава най-стриктните регулации върху личното оръжие в Щатите (в щата Вашингтон, окръг Колумбия) при случая на Дик Антъни Хелър. [5] Според решението на мнозинството е конституционно право гражданите да държат заредено оръжие в дома си с цел самоотбрана. „Втората поправка защитава индивидуалното право да се притежава огнестрелно оръжие без връзка със служба в милиция, и за използване на това оръжие за традиционно законни цели, каквато е самоотбраната в рамките на дома. […] И каквото и друго да оставя за бъдеща оценка, то със сигурност издига над всички други интереси правото на подчиняващите се на закона и отговорни граждани да използват оръжия в защита на тяхното огнище и дом.“ [8]

Изглежда, че дори с разлика от 11 години, България все пак не е успяла да надмине САЩ и по този касаещ правата на собственост въпрос, въпреки целящите се в небесата стандарти на правителството на Костов (част от чиито изменения на Наказалния кодекс биват обявени за противоконституционни). Като става дума за защита на дома на цената на убийство, нормативната рамка, предизвикала негодувание у „Как ще ги стигнем?“ през ’97-ма в България, е тази, до която по същество достига и САЩ през 2008 г.

Няма като едно време хляб и сиренце! Ще ядете портокали!

Стигналостта шокира дори повече в един друг устойчив дискурс на предаването, свързан с бедността и по-точно – с глада.

През 2012 г. по неведомите пътища на социалните мрежи (Facebook) откъс от епизод на „Как ще ги стигнем?“ от декември 1996 г., качен в YouTube, се разпространи изключително бързо, свързвайки се по свой начин с актуалностите в публичното пространство към момента. Откъсът представя запис от празненството по случай 45-ия рожден ден на Вежди Рашидов от същата година на оскъдица. Виждат се редица представители на политическите, културни и престъпни елити, тънещи в изобилие от качествена храна, танци, музика и алкохол. Чуват се имената на хора и групировки, които години по-късно бяха недвусмислено обявени за мафиот(ск)и. Монтажът прекъсва празненството с откъси от новинарските емисии по БНТ, съобщаващи за поскъпванията на горивата и храните вследствие на тежката инфлация.

В началото на друг епизод Тодор Колев отново изпълнява скечове върху актуалните новини от пресата, този път в ролята на [simple_tooltip content=’

Нещо като Вечният циганин. В предаването има множество расистки епизоди, на които най-чест изразител е образът на Манго. Той е живял в най-различни епохи, наблюдавайки хода на събитията през погледа на народната мъдрост и масовата простота едновременно, но изразена през екзотичната позиция на най-презираните.

‘]Манго[/simple_tooltip]. „…някои неща се объркват, някои стават ясни – за някои. За нас обаче нещата, след необходимия анализ, стават ясни. Например най-накрая ми се изясни, и на наш‘те хора също, защо още навремето френската кралица казала на хората – техните тогава, – като няма хляб, да ядат пасти.“ След което се насочва към една изрезка от вестник. „Става въпрос, че четири хиляди лева струват пиперките, зелените, на пазара. Друга цена, която се оповестява на пазара, са пъпешите (макар че те – от Македония, тука близо) – 8 000 лв! Доматиту отива на 1 600 вече цената, а краставиците над 1 000! […] ‘Начи човек вече въобще не знае какво да яде! Обаче тука става френската работа! Защото пише кое е най-евтино. 800 лв. – най-евтино – за портокали. „Сега, знаете българите как сме свикнали да правим някои работи. Казваме „Да дойде лятото само, хляб и сиренце да ядем само, пак ще се оправим. Няма да ядете вече, като едно време, хляб и сирене – ще ядете портокали!“

В друго предаване, посветено изцяло на четиридесетата годишнина на Държавния сатиричен театър „Алеко Константинов“ и включващо цялата му театрална трупа, сред гвоздеите на програмата е кратък епизод от пиесата „Кукер кабаре“ в изпълнение на Георги Калоянчев, в което той казва: „Разбрах, че има честване на Сатиричния театър. Мислех да взема хляб и сол, ама не ми стигнаха парите, та взех само хляб. Хубав хляб, топъл хляб – душичка. „Помня баща ми обичаше да казва „Никой не е по-голям от хляба!“ Сега разбрах, че не е бил прав. Едни вземат целия хляб, а на другите оставят само трохите. К‘во да правим, така е устроен животът… […] Има едни – целият си хляб раздават на другите, други, които с мъка изкарват хляба си, а има някои, които се чудят какво да го правят. […] Някой може да е избрал между театъра и хляба театъра, и сега да е гладен… Иска ли някой хляб? Май всички искаме хляб, а? Вели, [обръщайки се към Вели Чаушев] искаш ли хляб? […] Как „после“ бе, докат‘ свърши представлението, може да поскъпне бе!“

17 години след предаването с Георги Калоянчев и хляба обаче един от седем американци се борят с глада и им се налага да използват услугите на хранителни банки. [7] А към 2014 г. единият процент от американското общество с най-високи доходи изкарва годишно средно 81 пъти повече от онези 50% с най-ниски доходи (докато през 1981 г. разликата е била 27 пъти). [10]

Състояние на стигане

Към днешна дата възможностите за притежаване на поземлена собственост в България са драстично по-ограничени [9] заради същите пазарни принципи, които преди 25 години са били търсени, а сега концентрират земята в ръцете на малцина. Просто големият въпрос на поземлената реформа вече не е национален, ако изобщо присъства публично. Както и ножицата между най-бедните и най-богатите е по-разтворена от всякога („по-бедната половин България в момента получава една четвърт от националния доход, а по-богатата половинка – три четвърти“ [11]). Просто пищните трапези на елита се пренесоха от жълтите павета (където е онзи „пир по време на чума“ от 1996 г.) зад високите дувари из тузарските периферни квартали.

По всичко личи, че „истинският“ капитализъм на всеобщото благоденствие, който е трябвало да стигнем, е стигнат – парадоксално – наобратно, дори и по собствените критерии на ярки образци на желанието за стигане, какъвто е Тодор Колев. От това противоречие между реалността на стигналостта и съзнанието за нестигналост се изгражда състоянието, което наричам „състояние на стигане“ (не „на настигане“, защото това би предпоставило някакъв сравнително ясен момент на настигането). Призивите към „по-морален“ капитализъм (например „Само този предприемач да беше по-свестен/европейски/морален, щеше да употреби по-справедливо/рационално публичната собственост, която е приватизирал”) са единият механизъм за справяне на статуквото с противоречието, служещ за апология на провалите в публичното пространство и поддържане на въпросното състояние. На афективно ниво обаче моралното назидание не е достатъчно – редом с идеологическата „тояга“ е необходим и идеологически „морков“.

Ще се върна на заглавието „Как ще ги стигнем?“ „Те“ са „там“, а „ние“ трябва да ги стигнем. Да ги стигнем, т.е. да посегнем или да дотичаме до фиксирана, неподвижна точка, а не да ги „настиг-нем“, както например двама бегачи се настигат, нито пък да ги „достигнем“, както би се казало за нещо, което се подразбира като почти невъзможно за достигане (и което вероятно подлежи на някаква йерархия, защото „достигането“ е по-обичайно разбираемо във вертикала, отколкото в хоризонтала, както е „стигането“). С други думи, посланието предполага, че нещото за стигане стои „някъде там“, без самото то да ни спира да го стигнем, но нещо друго – вероятно вътре в самите „нас“ – ни спира да се озовем при него.

Преходът, който иначе би трябвало да бъде между две ясно отграничими социално-икономически системи, се превежда като преход между култури – тази на българите и тази на американците. И тези, които трябва да стигнат, и тези, при които трябва да се стигне, си имат ясни културни кодове – географски, музикални, поведенчески и пр. Стигането на стандарта на живот се превежда като състезание по стигане на начина на живот. И в този план „Как ще ги стигнем?“ е богато на примери.

В по-горе споменатото предаване от 27 март (Международен ден на театъра) пред гостите Ана Пейчева, Велко Кънев и Александър Морфов Тодор Колев коментира преправения надпис на пода от „Как ще ги стигнем?“ на „Как ще ни стигнат?“. Задава се въпросът има ли в какво да ни настигат, в отговор на който гостите са единодушни, че по отношение на театъра или културата изобщо „Как ще ни стигнат?“ е [simple_tooltip content=’Като Морфов отнася въпроса на междуконтинентално ниво – САЩ гледа към Европа за култура; Колев допълва, че Европа гледа към САЩ за други неща (пари и коли, както става ясно).’]валидно питане[/simple_tooltip]. Тук въпросът за стигането, когато се сложи в перспективата на една конкуренция между не съвсем неравнопоставени конкуренти, става особено жив. Тези, които трябва да стигнат, са фактически насърчени да участват в стигането, понеже все пак имат някакъв поне минимален (културен) капитал.

Изобщо, често предаването влиза в ролята на целенасочен култиватор на правилната култура, която ще позволи въпросното стигане. Това е особено видно от откровение на Тодор Колев години по-късно:

“Горките хора. Горкичката ни българска публика. Тъкмо бяхме аха-аха ги понаучили. Аха-аха, бяхме ги култивирали. Бяха се научили да гледат кино, театър, туй-онуй… Дори мога да кажа концерти да слушат, дори мога да кажа картини да гледат… Всичко се сгромоляса! И в момента е такава шеметна простотия, че е страшно! [13]

Култивацията в рамките на „Как ще ги стигнем?“ става чрез едно любопитно взаимодействие между „високата“ и популярната култура. [12] Например, от едната страна са музикантите от брас бенда, съпровождащ плътно сценария на всяко предаване („Динамит брас бенд“ и „Георги Борисов брас бенд“), и честите препратки към джаз сцената; повече от редовното гостуване на големи театрални, музикални, кино- и други артисти; и не на последно място, афинитетът, прекият опит и дори [simple_tooltip content=’„Да, за костюм, да. Не мога, аз… не мога! За костюма – това е нещо страшно. Да, тука съм малко афиф. Да има в него някакви тайни. (…) Или да е свързано с хора. Даже с мъртви хора. (…) Тия изключителни обувки, които са на цар Борис III… те са австрийски обувки. Ако забелязвате, това е чист велур, а това е кожа.“ Обувките са предоставени на „Сълза и смях“, а той ги открива случайно по препоръка на гардеробиера. Колев отправя заявката за специален персонаж, който не може да носи какви да е обувки: „…не може да е нещо българско, не може да е простотия!“, вж. 13′]вкуса за облекло[/simple_tooltip] (костюми, смокинги, фракове) на самия водещ спрямо всичко изброено. От другата страна, присъствието на популярната култура, в смисъл на тази на широките маси за времето си – „чалга“ изпълнители от целия спектър от кючек, през Глория до Тончо Токмакчиев в изпълнение на „Sweet Chalga in Time” („кавър“ на „Sweet Child of Mine” на Deep Purple); скечовете с цигани; шегите с различни места от провинцията; заигравките със собствения произход на Колев (Шумен) и пр.

„Как ще ги стигнем?“ успешно представя и високата, и масовата културата – през масовия екран, но по „висок“ начин. Проявите на втората, които все пак са по-редки от тези на първата, погледнати от дистанцията на времето и в целостта на предаването, изглеждат по-скоро като отклонения от нормата или епизодични отстъпки, правени от доминиращия вкус, за да култивира доминирания такъв.

Получава се така, че „българинът“ е беден, гладен и отчужден от притежанията си, но за сметка на това притежава отлични културни образци, в които именно е надеждата му за „стигане“. Тези образци ежеседмично дефилират на сцената на „Как ще ги стигнем?“. В предаването се разиграва едно дълго надиграване между тези, които се питат „Как ще ги стигнем?“ (българите) и тези, при които първите евентуално трябва да стигнат (американците), а ключът за това се оказва културен – онова нещо „вътре в нас“, което ни пречи „да ги стигнем“. Драматургията на това имплицирано противопоставяне (или дори здравословна конкуренция?) е фактически изцяло измислена и разиграна от виден/ни представител/и на първите. Тези, при които трябва да се стигне, присъстват само символно – през джаза, през бенда, през почти постоянно видимия американски флаг, през самия формат на предаването (talk show) и пр.

Но докато стигането на стандарта на живот може да бъде измерено по някакви универсални критерии, стигането на начина на живот е невъзможно да бъде измерено именно заради неизбежната партикуларност на културите (поне така, както „Как ще ги стигнем?“ борави с тях). Да ги стигнем икономически е изоставена задача с непрочетено докрай условие, а да ги стигнем културно – невъзможна задача с препрочитано до припадък условие.

Неусетно мъничкият капитал, който отначало ни е позволявал да влезем в състезанието по стигане, става единствената утеха от непрестанната тревожност, ключов симптом на „състоянието на стигане“:

Викам, Стефче, слушай! Много е мръсно! Виждаш – бездомни кучета, мръсотия… Толкова години нищо не се променя. Стефче, викам, дай да избягаме, дай да се махнем, дай да отидем някъде!

Не иска. Тука ѝ се живеело, при мръсното. К‘во да я правя?! Обичам я!

Аз мога и сам… Мога! Мога, но…

Мога да отида, ако ме приемат за индианец. Защото тогава всичко ти е решено. Те живеят в резервати, получават държавна пенсия, защото са им взели земята, и през свободното си време пият бира и ходят на лов. Аз на лов може да не отида, но поне ще се успокоя малко и ще си пийвам биричка. Дотука са ме докарали! [13]

Тази сцена, разиграна от Тодор Колев в предаването „Умно село“, отлично представя мъртвата хватка, в която културното превеждане на прехода вкарва българското общество. Стефчето е метафора за България, която лирическият герои обича твърде много, за да изостави, въпреки афинитета ѝ към „мръсното“ – афект, който е имплицитно видим в целия развой на „Как ще ги стигнем?“ за неговите четири години. Дотам е стигнало това положение, че той е готов да са самоколонизира в резерват, само и само най-накрая да се успокои.

И до днес продължаваме да наблюдаваме цялото това наследство на „Как ще ги стигнем?“ в същите форми, но с далеч по-радикално съдържание. Неравенството се засилва сигурно, макар и бавно, просто отсъстват ярки заглавия като „Пир по време на чума“. А мъничкият ни културен капитал във високата култура (на театъра например) се е трансформирал в нещо изцяло национално и се е разпрострял далеч отвъд телевизията.

„Шоуто на Слави“, което, както посочих по-горе, официално е било в съревнование с шоуто на Тодор Колев още през 2001 г., препредава дискурсите на „Как ще ги стигнем?“ в същия формат на talk show без никакъв остатък. Става дума и за политическия коментар (често дори със същите техники, както четенето на изрезки от вестници), и за каненето на големи имена на политическия и културен живот, и за смесването на „висока“ и популярна култура (отново най-много чрез музика). Основната разлика е, че по национализъм „Как ще ги стигнем?“ изглежда като невинна закачка в сравнение с предаването на Слави Трифонов. Ако публиката на Тодор Колев е пяла по време на изпълненията му на живо „Фалшив герой“ или дори „Сто кила ракия“, то със Слави Трифонов и „Ку Ку Бенд“ тя вече пее „Хубава си, моя горо“, „Йовано, Йованке“ и дори националния химн.

В крайна сметка, културното различие не може да свърши другаде, освен в националистическото, където се включват и клишетата за малкия, но горд народ, за материално бедните, но духовно богати хора, за декласираната от някои международни състезания общност, която обаче има уникални собствени традиции и т.н.

С което сравнително бързо вече можем да погледнем в 2017 г., когато нацията и етническата принадлежност са останали единствена идентичност, способна да мобилизира по-широки групи хора към някакво политическо действие, с всички импликации на тази реалност – от либералния алармизъм за настъпващия национал-популизъм до фактически присъстващите в управлението крайни националисти и [simple_tooltip content=’Като трябва да се каже, че отново не изоставаме спрямо САЩ. След встъпването на Тръмп в длъжност Щатите търпят изключителен ръст на ксенофобията, расизма, мизогинията и изобщо укрепване на потисническите отношения. Но докато Тръмп спечели с рязкото „Да направим Америка велика отново!“, на Обединените патриоти в българското правителство им беше достатъчно да продължат датираща от поне 10 години традиция в управлението на страната през ярко националистически позиции. Либералният коментариат не изглежда да разполага с цялостна обяснителна схема как е възможна тази обща тенденция в иначе много различни контексти, след като се най-често се задоволява с диагностичното „популизмът е във възход“.’]нарастващите фашистки сентименти[/simple_tooltip].

Прегледът на „Как ще ги стигнем?“ се оказва преглед не просто на едно предаване, а на зачатъците на видоизменянето на Прехода от „преходен“ в собствен период. Преглед на трансформацията на един въпрос от такъв, притежаващ все пак някакъв хоризонт, в състояние, застинало отвъд времето със специалната помощ на културно-консервационни механизми, пречещи да се видят фактически задълбочаващите се симптоми, тласнали хората към промяна преди по-малко от трийсет години.

Библиография:

[1] в. „Банкер“, 3 януари 2001, (20.07.2017)

[2] Източник неизвестен.

[3] Става дума най-вече за чл. 10 от ЗСПЗЗ. Вж. повече в Трендафилов, Кръстьо. Българското земеделие в годините на прехода, 1989-2001. Изследвания по история на социализма в българия. Преходът – II. Съст. Канева Л., Мизов М., Кандиларов Ев., Център за исторически и политологически изследвания, София, 2013

[4] Решение №8 от 19 юни 1995 г. по к.д. № 12/95 г.

[5] Greenhouse, Linda. Justice Rule for Individual Gun Rights / Linda Greenhouse. // The New York Times – June 28, 2008, (14.07.2017)

[6] ДВ, бр.62 от 1997 г.

[7] Supreme Court of the United States, Syllabus. District of Columbia et. al. v. Heller. Certiorari to the United States Court of Appeals for the District of Columbia circui. No. 07–290. Argued March 18, 2008—Decided June 26, 2008

[8] Hunger in America 2014. National report, Westat and the Urban Institute for Feeding America, p.2

[9] Gold, Howard R. New data: Inequality runs even deeper than previously thought / Howard R. Gold. Chicago Booth Review, July 13 2017, (23.07.2017)

[10] Атанасов Ивайло. Цената на земеделската земя се е увеличила 2.7 пъти от 2010 насам / Ивайло Атанасов. Барикада, 27 април 2017 г., (15.07.2017)

[11] Събев Димитър. Първи по неравенство / Димитър Събев. Bodil.bg, 4 януари 2017 г., (16.07.2017), виж още на Събев Димитър. Дори богатият не живее добре в бедна страна / Димитър Събев. Bodil.bg, 17 януари 2017 г., (16.07.2017), виж още на Бедните в България – все по-бедни, богатите – по-богати, държавата – нехае / Барикада, (21.07.2017) г.

[12] вж. повече в Георгиева, Валентина. Властелините на вкуса / Валентина Георгиева // dВЕРСИЯ #7 „Политпоп“, с. 14–33

[13] вж. епизод от предаването „Умно село“ на БНТ, продукция на “VIP Media“ от 2003 г.

Leave a reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *